Днес се отбелязва 135-та годишнина от рождението на Георги Димитров

В нашето забързано
ежедневие не ни остава много време за размисъл. Храним се от медийиния живот и
невинаги се замисляме дали това, което чуваме или знаем е истина. Понякога
трябва да спрем за секунда или минута и да се замислим: „Дали това, което знам
е истина или някой ми казва, че е истина?“ В тези тежки времена все повече ни
трябва светъл пример, за да ни покаже правилния път. А такива примери са много
малко, още повече заради факта, че всички светли примери вече не са сред нас.
По тази тема аз съм много чуствителен, защото съм студент по журналистика и
пряко ме засяга какво знаят и мислят хората.

Никой не става
герой приживе, героят се превръща в легенда, когато вече отиде в по-добрия
свят. Живите герои, които са имали късмета да изградят такъв статут още в този
свят, са най-чистите човеци. Основните такива представители са в миналото,
защото сегашното користно време не позволява съществуването на герои. Историята
не е подвластна на „интерпретации“. Историческата истина е една и фактите
съставящи тази истина не могат да бъдат оспорени.

Има един човек,
чиито завети бяха актуални някога и стават като че ли все по-актуални днес.
Неговото име е непознато за днешните млади и поколението след 90-те. Човекът,
превърнал се в символ на световната антифашистка борба – Георги Димитров. Може
би си чувал за него, драги читателю? А може би не си? Като цяло не те виня, “демократичното”
общество няма нужда да знаеш кой е този човек. Мога само да ти кажа, че този
човек има заслугата България да се намира на днешните си територии и Добруджа
да не е румънска. Привлякох ли вниманието ти? Радвам се.

Човекът Димитров е
от малкото превърнали се в символи хора, от калибъра на Ботев и други, дали
живота и най-вече младостта си за родината. Само че Димитров е малко по-различен,
защото е по-широко известен в света, отколкото в България. България се отказа и
отрече този човек в началото на 1990г. и най-накрая дори взриви неговото място
за покой през 1999г. Доста показателно как се отнасяме с историята си, нали?
Неговият най-голям подвиг е Лайпцигският процес. Накратко: през 1933г. един
месец след като Адолф Хитлер печели изборите в Германия (това ще искам да го
запомниш за по-нататък, читателю) пламва палеж в сградата на германския парламент,
познат като Райхстаг. Сред задържаните са и 3-ма българи – Васил Танев, Благой
Попов и Георги Димитров. И тримата тогава са членове на Комунистическия
интернационал, като Георги Димитров е ръководител на западноевропейското му
бюро. Палежът е ползван от нацистката власт като удобен повод, за налагане на диктатура
над всички инакомислещи и най-вече членовете на тогавашната Комунистическа
партия на Германия. Процесът е сложен, а един от най-ярките му моменти е
свързан с появата на свидетелската скамейка на Херман Гьоринг (тогавашен председател
на Райхстага и изключително близък съратник на фюрера), довела до страховит словесен
сблъсък очи в очи с Георги Димитров, който безапелационно уличава нацистката
власт в умишлен палеж на Райхстага, за да даде начало на последвалите гонения и
отмяна на граждански права в Германия. От обвиняем Георги Димитров се превръща
в обвинител, който разгромява предварителните схеми на нацистките главатари…

Широка кампания в
подкрепа на тримата българи започва в цял свят, най-вече в Западна Европа и
Съветския съюз. В много големи градове се правят демонстрации в защита на
подсъдимите. Има едно място обаче, където тримата българи не се разглеждат като
невинни – България. Да, даже и в собствената си родина тогава те не са били добре
дошли.

Като ярък деец на синдикалните борби за
правата на работниците, както политически деец, отстояващ докрай социалистическите идеали,  Георги Димитров е вярвал в малко
по-светлото бъдеще на хората по света. Не само се отличава като голям организатор, но и като
отличен оратор, изобличаващ същността на нацизма, включително в своята заключителна реч на Лайпцигския процес, която
става широко известна в Народна република България. Лично препоръчвам тази реч
за всеки, който обича да се нарича „патриот“ или просто човек, загрижен за бъдещето на държавата си. Защото за да
се изправиш съвсем сам срещу нацизма в самото му сърце, се изисква необикновена сила,
силата на герой.

Като символ на
лявото движение този човек постига много, въпросът е защо някои от днешните леви се
страхуват от него. Има ли за какво Георги Димитров да бъде неглижиран от хората, наричащи себе си привърженици на левите идеи? С какво Георги Димитров би навредил на лявото движение в съвременната епоха? Според мен само му би му помогнал с идеите си, с името си… А може би  дори би го  извел до победа! Понякога ми се струва, че нашата Българска социалистическа партия има някакво скрито
чувство за вина пред името на Георги Димитров. Сигурен съм в това. Никоя уважаваща себе си лява партия не би
се отрекла тихомълком от своя герой.

Малко по-рано те
помолих, читателю, да запомниш това, че Хитлер идва на власт в Германия чрез избори. Направих го
нарочно, защото и днес негови последователи, носейки маската на „националисти и патриоти“, бавно
се домогват до властта. А в някои страни, ми се струва, вече
са и на власт. Демокрацията, разбирана като слободия и чувство за безотговорност и безнаказаност,  води неизбежно първо до хаос, а после и до диктатура! Диктатура, която едва ли някой
ляв човек би искал да види. Естественият наследник на Третия райх вече се роди,
това е съвременната европейска държава Украйна. Има други държави, в които
запалването на невинни хора е политика, но за щастие те не са на европейския континент. Само
съвременните украински “ръководители” успешно връщат тази политическа линия в Европа. Това не е ли страшно,
читателю??? Хората сами да пожелаят да има държавни пещи за неблагонадеждни
елементи???

Има едно име,
което може да смрази кръвта във вените на всеки един самозван съвременен нацист, да накара сърцето му да
спре и дланите му да се препотят. Това име е Георги Димитров. В последно
време агресивната кампания срещу него е доказателството за това,
защото даже само показването на лицето му кара съвременните нацисти да се
разбягват панически и да изпадат в истерия…

Ако ние имахме
повече воля, кураж и идеал в свойте сърца щяхме винаги да приветстваме паметта за героя Георги Димитров, или
най-малкото да го помним. Не съм съгласен този човек да бъде изхвърлен на
бунището на историята, да бъде забравен… Но пък кой съм аз, че да решавам? Все пак при съвременните опити за завръщане на нацизма,
е крайно време да се замислим над въпроса: „Кой е Георги Димитров и има ли той място
в лявото движение у нас?“ Аз казвам, че има! А ти как мислиш, читателю?

–Калоян Ненчев